Омагьосване-ОТмагьосване

Кап се събуди в незнайна доба с онова странно чувство на лекота и щастие, което го спохождаше в някои сънища, с усещането за нещо важно и значимо, което не трябва да забрави и си помисли, че не бива да позволи то да се стопи в еднообразното ежедневие.

…

Той живееше с много други като него в областта Ледуница. Никога не я бе напускал, но му бяха разказвали, че Леденият свят е огромен и другите му области не се отличават особено от тяхната.

…

Но този сън – Ах! – той беше най-ярък и вълнуващ! Леденото му сърце чак щеше да се пръсне от бясното препускане в гърдите. Заслуша се тревожно в равномерното дишане на съседите си и благодари, че спят и не могат да чуят шумното галопиране. Побърза да го укроти и отново се замисли за съня си.

Намираше се на някакво странно и много красиво място. Съществуваше ли някъде или бе плод на фантазията му? И кои бяха другите с него? Определено не бяха ледунци – изглеждаха съвсем различно. А той, в съня си, беше един от тях, значи е изглеждал като тях... Всички заедно се движеха нанякъде - плавно, приятно... Чувството за свобода и лекота не го напускаше, въпреки че нямаше думи, с които да изрази усещанията си. И както лежеше в мрака, заслушан в себе си, го обзе друго, неизпитвано до този момент чувство – усещането за загуба, загуба на нещо красиво и непонятно скъпо. Идеше му да крещи от непозната преди болка.

…

Легендата свърши. Кап трепереше от вълнение. Докато бе слушал непознатите думи, в главата му бяха избликвали различни пъстроцветни картини... Искаше му се да крещи от напрежение, болка и радост наведнъж, но устата му бе приучена да не издава звуци кога да е. Ала сърцето му – размекнато от щастие - щеше да изхвръкне от ледения си затвор. Затвори очи и се опита да смири вълнението си, да сложи ред в мислите и чувствата, които го заляха. Повтори си наум легендата. Оживяха сънищата му. В него кипеше един безкраен свят от образи, за всеки от които той намираше отдавна забравеното име. Видя приказката “Войната с огнения змей” и подобните и в нова светлина – там доброто бе представено като зло и обратно. Тези понятия много дълго бяха господствали в съзнанията на ледунците, изкривявайки истината, превръщайки красивото в чудовищно, оформяйки погрешни представи, създавайки привързаности към ледения свят и насаждайки страхове, чрез които бяха насочвани и управлявани мислите и поведението им. Той изобщо не се запита кое е вярно – описаното в тази приказка или в току-що чутата легенда – знаеше истината, тя беше в него!

Затворил очи, той вървеше все по-навътре в себе си по пътеката, осветена от спомените; все по-дълбоко в този прекрасен свят, докато стигна до онова свое забравено Аз, където името му придоби смисъл. Вече знаеше кой е!

…

Усетили, дори в съня си, че се случва нещо необичайно, съседите му се будеха и се опитваха да разберат какво става. А той се затича през глава навън и се отдалечи, търкаляйки се, към най-близката зона нa защитна ледена пелена. Всички, край които минаваше, търкаляйки се, се отдръпваха и му правеха път – някои ужасени, други очаровани.

Вестта за случващото се се движеше по-бързо от него, благодарение на Приказливия дух, предаващ думите от ледун на ледун и разчистваше пътя му. Отвсякъде се носеше шепот:

- Кап, разказвачът, се разтопил и идва.

- Как така?

- Не знам, така казват.

- Къде отива?

- Сигурно към Невиждана земя...

- Наистина ли?

- Не знам. Но да отидем с него – сигурно там ще е интересно.

Гледаха го как се носи край тях – странно безформен, разгорещен от вълнение и непонятно за тях щастие. Някои, размекнати от мечти и усещане за необичайното, се оставяха да бъдат увлечени от устрема му и поемаха с него. Имаше такива, които като че бяха чакали само този импулс, за да напуснат отредените им в структурата места. Въодушевлението му бе така заразително, че скоро последователите му образуваха поточе. Общата им сила бе толкова голяма, че ледът започна да пука пред тях. Докато в един миг – прас! – се сцепи и първите зърнаха някъде напред синевата на небето.

…

Странно нещо е магията: тя е като ласката – погалиш ли някого, даряваш и себе си с приятно усещане; тя е като шамара – не можеш да удариш другиго, без да те заболи и теб...

…

Воднел се усмихна и допълни:

- Когато се двоумите как да постъпите, помислете си за Слънцето. Как то буди всичко живо? Поле-ека, полека. Първо едва загатва за наближаването на утрото; после небето просветлява; поникват първите лъчи; стават цял букет и разпростират диханието си все по-надалеч; едва тогава се подава челото на светилото и постепенно грейва цялото, за да каже “Добро утро!” на всички... По същия начин буди света, заспал зимен сън. След снега не идва веднага жаркото лято, а пролетта деликатно пристъпва по още замръзналата земя, ласкаво я гали и шепне вълшебни думи на семената и пъпките. Слънцето не повдига високо лице, за да не изгори още крехките млади филизи и листенца. Изкачва се все по-високо по небето, като че израства заедно с тях, докато стане време за зреене на плодовете и то щедро дари земята с цялата нужна за това топлина... И се старайте, като Слънцето, да оставате недосегаеми за калта в локвите, дори когато се случи да надничате в тях...

Из:"Омагьосване-ОТмагьосване"