Sunday, January 13, 2013

Среднощно приключение


Подмамена в среднощен час от рима,
напуснах бързо топлото легло
и хукнах през глава след стих без име,
ефирен като ангелско перо.

Тъй дълго гоних го в полето снежно
сред белотата на листа в нощта!
Следите ми синеят безметежно,
надеждно пазят сбраните слова.

И уморена, смръзнала, отново
при теб се връщам – търся топлина.
Приемаш ме в прегръдка ти – без слово –
загръщаш ме с любов. Благодаря.

Из:"Искрици Божии 2"

Най-големите тайни


Най-големите тайни не се пазят скрити
зад дебели стени, зад ключалки безчет.
Те на всички човеци блестят пред очите.
Който може, ги вижда и бърза напред.

Който тайните знае, дори да опита
да дари ги на друг, не успява – съдба! –
всеки сам извървява пътеката вита,
сам открива върховните тайни в света.

Никой никому никаква вяра не хваща.
Всеки има, каквото е в опит добил.
Затова, който знае, мълчи и изпраща
само помощ на търсещи, жадни души.

Най-големите тайни очакват ни с трепет.
А на всеки е даден надежден компас,
който води без глас умовете ни слепи.
И за всеки въпрос има отговор в нас.

Из:"Все така върви Бог по Земята"

Омагьосване-ОТмагьосване


Кап се събуди в незнайна доба с онова странно чувство на лекота и щастие, което го спохождаше в някои сънища, с усещането за нещо важно и значимо, което не трябва да забрави и си помисли, че не бива да позволи то да се стопи в еднообразното ежедневие.
Той живееше с много други като него в областта Ледуница. Никога не я бе напускал, но му бяха разказвали, че Леденият свят е огромен и другите му области не се отличават особено от тяхната.
Но този сън – Ах! – той беше най-ярък и вълнуващ! Леденото му сърце чак щеше да се пръсне от бясното препускане в гърдите. Заслуша се тревожно в равномерното дишане на съседите си и благодари, че спят и не могат да чуят шумното галопиране. Побърза да го укроти и отново се замисли за съня си.
Намираше се на някакво странно и много красиво място. Съществуваше ли някъде или бе плод на фантазията му? И кои бяха другите с него? Определено не бяха ледунци – изглеждаха съвсем различно. А той, в съня си, беше един от тях, значи е изглеждал като тях... Всички заедно се движеха нанякъде - плавно, приятно... Чувството за свобода и лекота не го напускаше, въпреки че нямаше думи, с които да изрази усещанията си. И както лежеше в мрака, заслушан в себе си, го обзе друго, неизпитвано до този момент чувство – усещането за загуба, загуба на нещо красиво и непонятно скъпо. Идеше му да крещи от непозната преди болка.
Легендата свърши. Кап трепереше от вълнение. Докато бе слушал непознатите думи, в главата му бяха избликвали различни пъстроцветни картини... Искаше му се да крещи от напрежение, болка и радост наведнъж, но устата му бе приучена да не издава звуци кога да е. Ала сърцето му – размекнато от щастие - щеше да изхвръкне от ледения си затвор. Затвори очи и се опита да смири вълнението си, да сложи ред в мислите и чувствата, които го заляха. Повтори си наум легендата. Оживяха сънищата му. В него кипеше един безкраен свят от образи, за всеки от които той намираше отдавна забравеното име. Видя приказката “Войната с огнения змей” и подобните и в нова светлина – там доброто бе представено като зло и обратно. Тези понятия много дълго бяха господствали в съзнанията на ледунците, изкривявайки истината, превръщайки красивото в чудовищно, оформяйки погрешни представи, създавайки привързаности към ледения свят и насаждайки страхове, чрез които бяха насочвани и управлявани мислите и поведението им. Той изобщо не се запита кое е вярно – описаното в тази приказка или в току-що чутата легенда – знаеше истината, тя беше в него!
Затворил очи, той вървеше все по-навътре в себе си по пътеката, осветена от спомените; все по-дълбоко в този прекрасен свят, докато стигна до онова свое забравено Аз, където името му придоби смисъл. Вече знаеше кой е!
Усетили, дори в съня си, че се случва нещо необичайно, съседите му се будеха и се опитваха да разберат какво става. А той се затича през глава навън и се отдалечи, търкаляйки се, към най-близката зона нa защитна ледена пелена. Всички, край които минаваше, търкаляйки се, се отдръпваха и му правеха път – някои ужасени, други очаровани.
Вестта за случващото се се движеше по-бързо от него, благодарение на Приказливия дух, предаващ думите от ледун на ледун и разчистваше пътя му. Отвсякъде се носеше шепот:
- Кап, разказвачът, се разтопил и идва.
- Как така?
- Не знам, така казват.
- Къде отива?
- Сигурно към Невиждана земя...
- Наистина ли?
- Не знам. Но да отидем с него – сигурно там ще е интересно.
Гледаха го как се носи край тях – странно безформен, разгорещен от вълнение и непонятно за тях щастие. Някои, размекнати от мечти и усещане за необичайното, се оставяха да бъдат увлечени от устрема му и поемаха с него. Имаше такива, които като че бяха чакали само този импулс, за да напуснат отредените им в структурата места. Въодушевлението му бе така заразително, че скоро последователите му образуваха поточе. Общата им сила бе толкова голяма, че ледът започна да пука пред тях. Докато в един миг – прас! – се сцепи и първите зърнаха някъде напред синевата на небето.
Странно нещо е магията: тя е като ласката – погалиш ли някого, даряваш и себе си с приятно усещане; тя е като шамара – не можеш да удариш другиго, без да те заболи и теб...
Воднел се усмихна и допълни:
- Когато се двоумите как да постъпите, помислете си за Слънцето. Как то буди всичко живо? Поле-ека, полека. Първо едва загатва за наближаването на утрото; после небето просветлява; поникват първите лъчи; стават цял букет и разпростират диханието си все по-надалеч; едва тогава се подава челото на светилото и постепенно грейва цялото, за да каже “Добро утро!” на всички... По същия начин буди света, заспал зимен сън. След снега не идва веднага жаркото лято, а пролетта деликатно пристъпва по още замръзналата земя, ласкаво я гали и шепне вълшебни думи на семената и пъпките. Слънцето не повдига високо лице, за да не изгори още крехките млади филизи и листенца. Изкачва се все по-високо по небето, като че израства заедно с тях, докато стане време за зреене на плодовете и то щедро дари земята с цялата нужна за това топлина... И се старайте, като Слънцето, да оставате недосегаеми за калта в локвите, дори когато се случи да надничате в тях...
Из:"Омагьосване-ОТмагьосване"

Sunday, January 6, 2013

Все Така Върви Бог по Земята

Посвещавам на този,
който възкръсна за нас,
който възкръсва в нас.


Никой преди мен не е изминал точно тази пътека житейска, нито някога някой ще я извърви отново, дори и аз, освен в спомените си... Може нещичко тук-там да ви се стори познато от друга приказка, дори от вашата собствена, но това е само прилика. Макар да вървим рамо до рамо из прекрасното кътче от Всемира, наречено Земя, всеки пристъпва по свои си друми, които са неповторими.
Това е моята история. Описвам я с ясното съзнание, че усилията ми ще бъдат оправдани, ако тя ще е от полза дори на един единствен човек, защото вече знам, че всеки от нас е важен и значим за Създателя и на него изобщо не му е безразлично как извървяваме земните си пътеки – лесно или с много трудности, щастливи или едва влачейки бремето на дните си, успешно или проваляйки се – защото от нашите рани изтича кръвта му и нашите сълзи горещи  парят в него, а в смеха ни звучи гласът му многолик…

За приказките и живота

                                                                        ”Където е текло,
                                                                           пак ще тече.”

Винаги съм възприемала Библията като разкази за древни събития, които са толкова далечни, както митовете и легендите, и също като тях донякъде приказка, предавана през вековете, в която разказвачите и преводачите нещичко са поизменили, докато се е получило онова, което е достигнало до нас. Гледала съм на тази книга като на сборник от притчи, определящи морални норми в живота. Да, случили са се някакви събития. И какво от това? Какво ли не се случва по света? И какво отношение има тази древност към сегашното време, към моя живот? Вярно, учението на Исус Христос и днес вълнува милиони души, говори се за Второ пришествие, но думите са си думи, а животът си върви... Никога не съм и помисляла, че е възможно в нашия свят да оживеят библейските образи, нещо повече, ние, съвременните хора, да станем участници в следващите епизоди на сериала, казано на съвременен език. Още по-малко ми е минавало през ум, че моето място в дъното на залата, отбелязано на картата на света с малко петънце, наречено България, в даден момент ще се окаже в центъра на Вселенската сцена и от обикновен, неособено заинтерисован зрител, ще се превърна в активен участник в голямата игра на Живота, както, впрочем, и вие.
Всъщност онези, паметни за шепата участници в тях, събития останаха незабелязани от света, подобно на много други обикновени човешки съдби, колкото и драматични да са те.
Всеки си има своята житейски приказка: Шърли Маклейн – Камино, Ернст Мулдашев – своите Тибетски открития, Берд Сполдинг – източните си експедиции, Атрею от “Приказка без край” на Михаел Енде – пътуването си към Уйулала, а аз – Рилската си пътека.
Известно е, че животът понякога е по-невероятен и от най-развихрените човешки фантазии. Всички, абсолютно всички пътища и възможности, са разписани и съществуват във Всемира; не случайно е речено, че “всички пътища са Божии”. Невъзможен вариант няма. Ние сме тези, които правим избор коя от всички пътеки да извървим. Най-често, с нашите обикновени мисли и мечти, ние си разписваме съвсем обикновени събития в живота, такива, каквито виждаме всеки ден край себе си или по филмите... И мечтите ни, колкото и да са смели, са ограничени от представите ни за вероятното, допустимото и възможното... Обаче Божиите фантазии и възможности са неограничени. Така че, когато оставим на своето Висше Аз, което е част от Божествената сфера, да ни води, нашият избор се превръща само в рамка, която Духът запълва според своите виждания; тогава животът ни се превръща във вълшебна приказка...
Отивайки на Рила, аз знаех (някъде дълбоко в себе си, на друго ниво на съзнание), че ме води Бог, приех това висше предводителство. И получих такива подаръци, за каквито не съм могла и да мечтая. Друг е въпросът, че не бях подготвена за тях и оставих част от радостта да се изплъзне между пръстите ми. Но за това този, който дарява, вина няма.
Тук ще разкажа за онези няколко августовски Рилски дни на далечната 1999 година, които се оказаха съдбовни за мен. Определено нямам с какво да се гордея, по-скоро се срамувам, но в интерес на истината ще опиша всичко точно както си беше. Може би някой ще запита как си спомням всички онези подробности след толкова години. Истината е, че около два месеца след като се върнах от Рила, в мен се зароди непреодолим импулс да запечатам преживяното на хартия и близо три месеца трескаво писах, припомняйки си с невероятна яснота, за свое най-голямо учудване, всяка случка до най-малките дреболии. Не можех да спра, докато не излях от себе си всичко – събития, постъпки, думи, мисли, емоции...
 Тогава въздъхнах облекчено и прибрах колкото се може по-дълбоко написаното, убедена, че хората не са готови да приемат за чиста монета преживяното от нас в онези дни. Споделих го само с няколко най-близки люде, които не биха се усъмнили в думите ми и знаех, че биха приели истината такава, каквато е. За мен тя, Истината, е свята и никога не бих си и помислила да я променя в разказа си. Та нали знам кой чете тези редове през човешките очи! (Дори ги пише с мен.)
Годините минаваха по своя ред; семената, посяти тогава на Рила, покълнаха, поникнаха, цъфтяха и даваха плодове, също така тихо и незабележимо, водейки ме по предначертаната от душата ми пътека (някои предпочитат да казватот съдбата, само че това е на друго ниво; правейки избор, ние можем, чрез душата, да надмогнем пътеката на отреденото ни от кармата, както също се нарича). Ръкописът събираше прах, почти забравен. И един ден, наскоро, най-неочаквано и за мен самата, се отпуснах пред две млади дами, близки на големия ми син, едната от които виждах за първи път, но в които открих единомишленици и им разказах една случка от онези дни. Тяхната реакция беше спонтанна и бурна. И аз се оставих да бъда убедена, че хората са вече готови да приемат тази история. Или поне някои от тях. Затова се реших и изрових онзи ръкопис – в един момент си дадох сметка, че всъщност няма никакво значение, че ще има хора, които няма да повярват на написаното от мен. Не ще се опитвам да убеждавам никого. Разказвам това за тези, които ще приемат думите ми за чиста монета, за които моят опит ще бъде от полза, за тези, които са готови за него.
А на онези, които, по една или друга причина, не са готови за истината, не мога да помогна. Те винаги питат за коя истина става дума и чия истина е по-истинска... А тя е една, единна съвкупност от частици, както тялото човешко не е нито само глава, нито само крака, ръце или само очи, а всичко това и още много други части, взети в цялост, разглеждани като система от взаимосвързани органи и нещо много повече. Ето такава е Истината, съвкупност от законите и проявленията им, онази Истина, за която говоря. И моята история е частица от нея, точно толкова реална, колкото и всяко друго събитие в живота ни земен, който някои наричат “сън земен”, “илюзия”...
Когато отново прочетох онзи ръкопис, установих колко много подробности вече съм забравила, за колко неща съм мислила по друг начин, какви погрешни някогашни разбирания са ми попречили в много случаи... Разбрах, че тогава не само другите не са били готови за тази книга, но и аз самата също е трябвало да извървя дълъг път на развитие и преосмисляне на случилото, било е нужно думите да отлежат и узреят в мен. Така че онзи ръкопис ми послужи като основа, а сега го дооформих и допълних според новопридобитите си знания.
Тогава, по времето на Рилската си пътека, все още не бях прочела “Приказка без край” на Михаел Енде, така че не знаех за трите врати, през които трябва да мине Атрею, за да стигне до Уйулала - гласът от тишината, който няма образ. Тази велика приказка се появи на пътя ми 4-5 години по-късно и просто даде приказно описание на преживяното от мен. Защото, едва когато я прочетох два пъти, осъзнах, че на Рила съм погледнала в огледалото на втората врата… С времето проумях, че всички приказки имат общи черти, само подробностите и елементите са различни – Шърли Маклейн, например, има своя път (Камино), Атрею - своите три врати, а аз – планина... Но всеки трябва да премине някакви изпитания, да се довери на един по-висш разум, повярвал, че той е благосклонен към него и ще го пропусне да върви към целта си, всеки трябва да преодолее страха си, да погледне в себе си и да види истинското състояние на своя вътрешен свят, без да се самозалъгва или да се плаши, за да е наясно точно какво има да променя, да изчиства, да остави такова, каквото си е...
Ако разгледам своята житейска пътека в светлината на приказните приключения на Атрею, оказва се, че не бих могла да кажа точно кога сфинксовете при първата врата на загадките са ме пропуснали да мина. През изминалите години много съм си блъскала ума и над въпроса защо съм сред тези, на които е било разрешено да преминат през първата врата и стигнах до извода, че пропускат всеки, който, по някакви техни критерии, е готов за това.
А кога се е случило да премина първата врата, мога само да се ориентирам по аналогични събития в приказката на Михаел Енде: Атрею престава да се страхува, след като тя е вече зад гърба му. Колко лесно и бързо става всичко в приказките – минеш през една врата и хоп! А в живота дори не знаеш кога се е появила пред теб, дори не подозираш за съществуването и . Знам само, че още като дете спрях да се страхувам от смъртта. Четях много и постепенно узнавах колко много насилие и болка има в човешката история; така в един момент осъзнах, че понякога смъртта е избавление; и спрях да се страхувам от нея. Със страха от живота се справих много по-късно... След като дълги години изпитвах ужас при мисълта, че могат да се случат беди с мен или близките ми, в един момент осъзнах, че тези мои страхове не могат никого да опазят, а само пречат, защото се изнервям и притеснявам с тревогите си скъпите си хора. Не случайно казват, че “децата Бог ги пази”. Осъзнах, че само той, Всемогъщият, може да ни опази от всякакви беди. И се обърнах към него, предоставяйки му грижата за всички нас, доверявайки му се, изпълнена с безгранична вяра, че ще го направи. И в онзи момент, помня, ме обзе такова спокойствие, каквото е изпълнило Атрею след преминаването на вратата на загадките. Доста време ми е отнело да премина между сфинксовете, през своята врата на загадките... Очевидно в приказките времето тече по различен начин; но пък ако течеше като в живота, щеше да ни стане скучно да четем години наред една и съща приказка, докато разберем какво става накрая, като в сериал от типа “докато свят светува”...
Доколкото си спомням, доверих се на Бог около десетина години преди да отида на Рила. Леле, колко дълго съм вървяла между първата и втората врата! Може би защото съм се движела неосъзнато, нецеленасочено, като пиян, който криволичи накъдето го понесат краката, смътно усещайки посоката към дома си. Изглежда и аз така интуитивно съм пристъпвала към своята втора врата, която се оказа на Рила.
Всъщност тогава само съм надзърнала в огледалото. А в него, както е известно от приказката, човек вижда какви ли не ужасии, които дори не е подозирал, че се таят в подмолите на собствения му вътрешен свят... Години ми бяха нужни, за да премина през вратата, справяйки се с обитателите на тъмните кътчета... Чак завидях на Атрею, че просто така е преминал! А в живота... Но като изключим времевата разлика, “Приказка без край” си е съвсем истинска и животът в цялост си е наистина една приказка без край...
Тук няма да описвам последвалите събития през изминалите оттогава години, а само онези далечни и трудни, но така скъпи и неочаквано приказни дни. Ако сега трябва да избирам дали да ги преживея или да си ги спестя, за нищо на света не бих се отказала от тях, въпреки че тогава бях готова, като Йона, да избягам и да се скрия в дън земя (тогава дори не бях чувала за него; въпреки многото прочетени книги, не бях стигнала до тази, най-четена сред истинските приказки, имах само обща представа; времената бяха други и да намериш Библия в България никак не беше лесно, но пък, сега осъзнавам това, не съм и била готова за нея).
Имената на хората, които съм включила в разказа си, съм променила от съображения за дискретност.


Из: "Все Така Върви Бог по Земята"

Thursday, January 3, 2013

Прошката



Тъй често причиняваме си болка!
А после мразим, храним си гнева.
И сметка водим:”Зъб за зъб!” Но колко
беди си причиняваме с това!

Край колче-болка, вързани с омраза,
въртим се в кръг безспирно до смъртта.
Веднъж отровата в сърцата влязла,
ни завладява, трови ни кръвта.

А прошката е чуден цяр – пречиства;
перде като че маха със ръка.
И виждаш пътя светъл с взор избистрен.
И чудиш се:”Защо все в кръг вървях?”

Тя, прошката, не другия спасява,
а този, който искренно прости.
Свободната душа се извисява
над всяка болка, радостно лети.

А извисената душа прекрасна
недостижима е за всяко зло.
Прости ли всеки, тоз свят, днес опасен,
ще стане рай, изпълнен със любов.

из стихосбирка "Искрици Божии"